В момента съм в един парк. Когато работех като старши инженер, рядко попадах на подобни места. Когато идвах, то беше, за да си играя с децата си, или за да се забавлявам на съоръженията на детската площадка, или с някаква друга "цел".
Но днес просто дойдох. Без причина. Което е изненадващо интересно.
Това е Ибараки. Тук няма високи сгради като в Токио, Осака или Киото. Небето е широко и тихо. Чува се шум от коли, но те са далеч. Чува се ехото на насекоми, а песента на птиците е смесена. За пореден път осъзнавам, че по звуците можеш да определиш сезоните в Япония.
Това, че съм тук, показва колко "целенасочен" съм бил. Напредък, цели, постижения. Установих, че главата ми е пълна с всичко това.
Но в горите и парковете няма такова нещо. Защото обектът на сравнение не е човек, а просто вятърът или дървото. Там няма нито превъзходство, нито превъзходство, нито смисъл, нищо. Достатъчно е само да си жив.
Странно е да го кажа, но... Имам чувството, че живея по-добре, когато съм забравил целта си.